*****

Поглеждам нагоре. Само клони аз виждам,
преплетени иглички на борове високи.
Сърцето бързо тупти. Нещо искам да дам.
Оглеждам се във всички възможни посоки.
Многобройни шишарки там си почиват
под шарената сянка на дървото над тях.
Птичи песни отвсякъде се чуват,
а от паркинга – силен човешки смях.
Седя аз сама на тази единствена пейка
и размишлявам над онзи замъглен кръгозор.
Над онзи човек, невиждащ красотата на една вейка,
над глупавия, неоценяващ взор.
Деца зад онзи бор събират шишарки
в бяла, малка, плетена кошница.
Дърветата около мен образуват хиляди шарки
без да имат нужда от каквато и да е помощница.
Те само създават тази неземна красота
и ми доставят приятно удовлетворение.
В своя свят приемат само яснота
на жизненото ни сътворение.
И е жалко, че онзи глупав човек там
не оценява това спокойствие чудесно.
И всъщност не е лошо човек да остава сам,
ако ще разбере правилата природни по-лесно.
Аз тук, в тази гора, открих своя свят
и ми е мъчно, че никога отново няма да го зърна.
Но това е един незбежен човешки кръговрат
и аз в града отново ще се върна.

19.08.’09 год.
14:20