Ти ли си това?

Любов ли си, когато нараняваш,
а не убиеш веднъж любовта?
Любов ли си, щом нямаш, а даваш,
дадеш ли – просиш сама?

Любов ли си, щом си ранена,
че нямаш ни лик, нито име?
Любов ли си щом и след мен
живот за тебе ще има?

Любов ли си, кога си унила,
че нямаш любов да дадеш?
Любов ли си, че си всесилна
твоя Бог да отречеш?

Любов ли си, кога си лъжовна,
от всекиго лъгана ти,
кога от любов по-отровна
молиш любовта да прости?

Любов ли си, когато си груба,
по-нахална от делник безличен?
Любов ли си без мене се чудя,
любов ли си, че те обичам?

Любов ли си, кога си сърдита,
че си, Любов, закъсняла?
Любов ли си, когато ме питаш
дали без любов бих живял?

Любов ли си, когато си стара
и гола, и боса, сама,
а пътници млади на гарата
махат за поздрав с ръка?

Любов ли си, кога си безпътна,
кога бездомна просиш уют?
Любов ли си – от кръв и плът
или ехо от глухия чут?


Любов ли си, когато си жадна
за ласка и дума добра?
Зной ли си или сянка прохладна?
Любов ли си? – добре си дошла!

11 Февруари 2010
21:43

Прости ми ...

Прости ми ти за раните жестоки,
прости ми и за болката гореща,
прости, че те оставих без посоки,
прости ми и за всяка тъжна среща!

Прощавай, че отказвам да те слушам,
прощавай, че те карам да мълчиш,
прощавай-но не мога да се лутам
и моля се това да ми простиш!

Прости ми днес, че вече нямам сили,
прости ми, че отказвам да обичам,
прости ми, че самотни с теб сме били,
прости, че волята ти днес отричам!

Прости! - Със сълзи на очи те моля-
хванала острието във ръце,
но днес изгубих вече свойта воля,
прощавай... мое мъничко сърце.

10.02.2010
00:43

Радостните времена в края на годината

Ето че пристигна отново Декември
с мирис на имел и борови иглички.
Помахай щастливо на есенния Ноември
след година ще го видим отново всички.

Не бива да тъжим за отминалата есен.
Зимни игри ни очакват някъде там.
Нека деня да започнем с весела песен.
Коледно време настана! Не бъди сам...

Погледни многото лампички цветни
как присветкват в танц прекрасен.
И как борови иглички кокетни
нашепват песни в глас сладкогласен.

Весело се усмихва и луната дори
с приятелките ѝ – звездите златни.
И никой за нищо няма да те укори
дори и особите най-знатни.

Защото ни предстоят весели дни,
изпълнени с много щастие, любов
и прекрасни зимни детски игри,
последната наша вечна любов.

05.12.2009
23:44

****

Ела! Прегърни ме нежно ...
Ела! Целуни ме страстно ...
Ела! Бъди до мен ...
Ела! Стой при мен ...

... всеки ден ...
... всеки час ...
... всяка минута ...
... всеки дъх на болка ...
... всеки миг копнеж ...
... всяка дума любовна ...

Бъди моя болка ...
мой копнеж ...
моя радост ...
моя тъга ...

Ела! Обичай ме всеотдайно ...
Ела! Ела! Ела!
Ела! Ръката ми хвани,
в щастливата земя ме заведи ...
и съдбите ни в една ти свържи!

Нека бъда твоя ...
Само твоя ...
Като капката в дъжда ...
Като снежинката в снега ...
Като щуреца в лятна нощ ...
Като песен на уста ...
Като допир пеперудов ...
Като слънчев лъч в тъма ...
Като залез преди нощта ...

И нека бъдем двама само ний ...
в безкрайната синева ...
и мъката ти отбий ...
мехур щастлив създади ...

И в прегръдка нежна
да останем във вечността ...
любовта ни тъй копнена
ще огрее пътя ни, на радостта ...

... всеки ден ...
... всеки час ...
... всяка минута ...
... всеки дъх на болка ...
... всеки миг копнеж ...
... всяка дума любовна ...

... всяка частица любов споделена ...

29.11.2009
00:22

***

И ето отново аз заставам пред листът празен,
Чудейки се как безмълвието в рими да превърна.
Пак ли да описвам някой спомен запазен?
Отново сълзите ли си да възвърна?

А може би просто чувства ще изложа главно.
Или пък размисли за живота ми мъглив.
А защо не подвизи на сърце безславно
минало по пътя си толкова бодлив.

Безмълвието ме задушава с огромната си сила.
Властва над мен безкопромистно, жестоко.
Тъгата толкова дълбоко се е вкоранила,
а мъката – разпространена тъй широко.

И сега нещо впечетляващо да напиша трябва,
за да завърша поредната безсмислена тирада.
Някоя красива дума, която душата грабва.
Не! Просто ще поставя отново старата преграда.

02.10.’09год.
23:16

***

На тази пейка самотна седя аз сега.
Напълно глуха за разговорите чужди.
Сърцето ми страда от неизличима тъга.
Дните ми са еднообразни и мудни.
Тихичко се спотайвам в сянката плътна.
На метри от мен животът щастливо кипи.
Огромната болка се опитвам да преглътна.
Болката по отминалите красиви мечти.
Несбъднатите блянове за живота красив,
За които в нощта копнеех с последен дъх.
Но сега животът ми е прекалено сив,
Спомените ми – покрити с купища мъх.
Живея в една заблуда голяма и тежка,
В един непрестанен копнеж лъжлив.
В огъня бавно тлеи една бележка.
Бележка – за предишния ми живот щастлив.

25.09.’09год.
10:23

Черният Сатана

На твърда Божа земя
два бора свенливо свеждат глава,
две шишарки леко се отронват,
всичко лошо заедно прогонват.

Върху изсъхналите борови иглички
шишарките като стари дружки добрички,
една към друга се приближават
и тихичък разговор те подхващат:

‘Добре ни беше горе във висините,
когато виждахме полетът на орлите.
Сега слязохме на тази груба, черна земя,
където той броди – Черният Сатана.’

‘Обречени сме ний на смърт проклета,
загубихме безследно на вярата самолета.
Ще бъде ли някога тя възкръсната?’
Но тук шишарката бива прекъсната.

Отново той се появява в сюжета-
Черният Сатана, или просто казано човека.
Отново той отнема живот невинен.
живот на гората тъй свиден.

Думите на шишарките остават неизречени,
тъй като те във Смъртта биват въвлечени.
В гората тягостно мълчание настава,
на обитателите ѝ нищо друго не им остава.

Освен да кажат едно сбогом последно,
свели глави до самата земя ведно,
на двете шишарки приятелки стари
и да запеят тъжните си последни арии.

19.08. ’09 год.
15:02

*****

Поглеждам нагоре. Само клони аз виждам,
преплетени иглички на борове високи.
Сърцето бързо тупти. Нещо искам да дам.
Оглеждам се във всички възможни посоки.
Многобройни шишарки там си почиват
под шарената сянка на дървото над тях.
Птичи песни отвсякъде се чуват,
а от паркинга – силен човешки смях.
Седя аз сама на тази единствена пейка
и размишлявам над онзи замъглен кръгозор.
Над онзи човек, невиждащ красотата на една вейка,
над глупавия, неоценяващ взор.
Деца зад онзи бор събират шишарки
в бяла, малка, плетена кошница.
Дърветата около мен образуват хиляди шарки
без да имат нужда от каквато и да е помощница.
Те само създават тази неземна красота
и ми доставят приятно удовлетворение.
В своя свят приемат само яснота
на жизненото ни сътворение.
И е жалко, че онзи глупав човек там
не оценява това спокойствие чудесно.
И всъщност не е лошо човек да остава сам,
ако ще разбере правилата природни по-лесно.
Аз тук, в тази гора, открих своя свят
и ми е мъчно, че никога отново няма да го зърна.
Но това е един незбежен човешки кръговрат
и аз в града отново ще се върна.

19.08.’09 год.
14:20

Душевна борба

На I-Friends

Няма ли най-сетне да отмине
тази болка нетърпима?
Колко ли време ще отнеме?
Колко ли рани още ще има?
Колко още нощи ще плача до сутринта
и ще споделям мрака със звездите?
Кога ще намеря отново утеха в песента?
Кога ще изтрия и забравя за сълзите?
Кога пак ще се усмихвам на птичата песен,
спохождаща ме тук и там?
Ще бъде ли някога живота ми лесен?
Защо човек трябва да остава сам?
На вятъра ще се радвам ли отново,
който с моите коси си играе?
Наистина ли трябва да започна на ново?
Или това никого не го касае?
Толкова бързо ли трябва да забравя
хилядите красиви минали моменти?
Все някой ли трябва да ги затваря
в изрисувани монументи?
Не може ли отново да оживяват
поне в сънищата ми, не повече?
Не може ли деня ми да окрасяват?
Нима ги забравих вече?
Светът не може ли да се върне както си беше
и сърцето ми отново да се смее?
Искам пламъка в очите да гори, както си гореше.
Искам душата ми в златисто отново да грее.
Искам всичко да стане както преди.
Искам да бъда старият човек.
Не искам да поставям около мен греди.
Гласът ми се повтаря отново и отново като ек.
Но в него никой не се вслушва
и аз оставам безгласна за пореден път.
Вълната на живота отново ме люшва
към най-затънтения душевен кът.
И аз въпреки всичко се усмихвам,
прикривайки душевната ми борба.
И никога повече няма да стихвам.
Няма да ме победиш, съдба!
Въпреки всичко ще продължа
да живея този театър нереален.
Защото само на тях го дължа
и на споменът огледален.
И повече сълзи няма да лея
за един отминал, ненужен живот.
От днес отново с птиците ще пея.
Махам отвратителния хомот.
Пак ще се усмихвам на хората
и вече няма да влача уморено крака.
Отново ще повярвам във вярата.
Но, кажи ми, до кога така?

16.08.2009
21:57

Дъжд

На Поля, моя личен дъжд ^^

С капките последен дъжд
Отива си и самотата.
С капките последен дъжд
Отива си за миг тъгата.

Светът е сякаш обновен
Измит от пепелта на времето,
Усмихнат, някак промене,
Като че дъжда е измил бремето.

И всичко ражда се отново,
За да повтори грешките си предишни,
Но те тежат като олово
И правят всички постижения излишни.

Дъждът измива кални улици,
Измива и калта от душите.
Той стича се на хиляди потоци,
За да поникнат розови мечтите.

13.08.2009
14:15

Споменът оживява

На Йоко, Диди, Бо и Дуки : Нека спомените да оживеят!

Към хоризонта ти поглед отправи
И ще видиш, че всичко ще се нареди.
Защото там моето лице ще зърнеш ти,
Усмихващо се на ятото птици.
И тогава сълзите от лицето си изтрий,
Болката поне за миг забрави,
Защото отново ще бъдем заедно ний.
Усмихни се и в прегръдките ти ме приеми!

19.07.2009
20:35

За една раздяла

На Bunny Bu ^^



Ангели плачат с прекършени криле
за една раздяла, за вечната любов,
за прошепнатото ‘сбогом’ в житното поле,
за чувствата и за неизреченият зов.

Зов за лек за болката в душата
изгаряща ме от толкова много време.
Сърцето ми е обгърнато от мъглата,
от спомените на отминалото бреме.

Няма смисъл да се боря
с тази болест неизлечима.
И каквото и да си говоря,
аз знам, че сега съм страшно ранима.

Усмихвам се на хората лъжливо,
прикривайки бавното си падение.
Но вътрешно си тлея лениво,
търсеща малко подкрепа и успокоение.

И всичкото това, заради една раздяла –
една раздяла, обляна в сълзи –
заради всичките планове, които съм крояла
и заради животът с многото му възли.

22-23 юни 2009 год.
Никозия, Кипър